Светлана Стойчева

НИКОЛАЙ РЬОРИХ И НИКОЛАЙ РАЙНОВ

Поставим ли фигурата на Николай Райнов до фигурата на Николай Рьорих, никак не е трудно да осъзнаем, че това са две съответстващи си фигури в българската и руската култура. Дори някой може да обяви Райнов, в духа на българското типологично мислене в мащаб „България към света”, за „българския Рьорих”, но замисленото в темата сравнение предполага равнопоставеност и търсене на свързаността им с общ извор, с обща духовна Родина, а не изследване на влиянието на един творец върху друг творец. Специалното отношение на Райнов към Рьорих е несъмнено и достатъчно заявено в отделни негови жестове: една от двете единствени репродукции, закачени в кабинета му, е именно на художника Рьорих; /1/ говори се, че поддържа кореспонденция с него; /2/ участва в Българска Асоциация Рьорих (БАР), създадена през 1930 г., и в българската секция на „Пакта Рьорих” (световното движение за защита на културните паметници по време на война по инициатива на Рьорих), и тъкмо по тази линия получава произведенията на писателя Рьорих и томчетата от „Агни йога” (учението на Хималайските махатми, достигнали съзнание, свързващо ги със Световната душа), редактирани от Елена Рьорих.

Между другото, външно погледнато, даже и във връзката със спътничките им има нещо общо – и в двете семейства (на Николай и Елена Рьорих и Николай и Диана Райнови) съпрузите имат дълбока духовна връзка по линия на езотеричното (изразена повече между Николай и Елена Рьорих, но и няколкото публикации на Диана Райнова (умира твърде млада) в сп. „Картина и приказка” и „Зеница” намекват за подобна връзка).
Три неща - съпричастието на Николай Райнов към БАР и „Пакта Рьорих”; оглавеното от него Теософско дружество „Орфей” през същата 1930 г. (той отдавна взема участие в живота на „Теософското общество” след Първата световна война, дори ако споменем за пример само откритите му лекции (сказки), организирани в рамките на сдружението /3/ и редакторството му на сп. „Орфей”, популяризиращо теософските идеи); масонската следа (Първомайстор на масонската ложа „Парсифал” – българската секция на френския орден „Велик Ориент” /4/) – и с просто око може да се направи връзката между тях. Така или иначе понятията окултно, мистично, езотерично, масонско, рьориховско се въртят в един кръг, обозначаващ висшата посвета, чийто противовес е триизмерното, пошлото, реализмът, ненадхвърлящ мерките „тук и сега”.

Николай Рьорих се стреми да се оттласне от всякакви доктрини – дори и да ги споделя. Стратегията му изглежда следната: да излезе от посланието, предназначено за малцина, и да изпрати на света една единствена „доктрина” на мира, повик за обединение на човечеството чрез култура; да доведе идеите си до съзнанието на всички – без разлика на раса и интелект. Затова и отбягва да се нарича „мистик”, дори и корените на знанието му да са видимо мистични.
Забележително е, че точно по същото време Никола Райнов прави радикален завой по отношение на характерния си декоративен стил, безусловен разпознавателен белег за читателите му още от първата му книга „Богомилски легенди” (1912), избран тогава като най-адекватен за въплътяване на езотеричния му символизъм и разработван в следващите му публикации. Сборникът „Сиромах Лазар” (1925), с неочакваното за стилист като него подзаглавие „прости разкази”, и изненадващата му ориентация към преразказа на фолклорни български и световни приказни сюжети бележат този завой /5/. Новите му търсения са по отношение на достъпността, но не и по отношение на окултното и теософското, което „знаещият” човек винаги ще разпознае, и в края на краищата дори и преразказите на фолклорните приказки не успяват да убедят съвременния му читател, че авторът им не е същият онзи, който каквото и да пише, рисува или говори, то е все продължение на „Книга на загадките” и „Поема на тайните”, ако си послужим със заглавия и подзаглавия на негови произведения.

И двамата са необозрими в търсенията и реализацията си. В статията си за Рьорих от 1933 Николай Райнов го представя като „живописец, график, поет, археолог, историк, общественик, географ, есеист, етнограф, педагог, философ.” /6/ Самият Райнов е не по-малко мащабен – поет и белетрист, есеист, стилизатор на световните приказни сюжети, литературен и художествен критик и историк, философ, теософ, педагог, художник-декоратор, илюстратор, преводач, сказчик. По обема на цялостното си творчество Райнов надминава и най-плодовитите български автори. За „обемен” писател българската мярка обикновено е Вазов, „човекът-литература”, но Райнов, „човекът-езотерична култура” е много по-трудно обозрим и досега нито един опит за цялостно издание на творчеството му не е имал успех.

И двамата са пословични работохолици – Рьорих е оставил над 2000 картини и над 7000 пана, живописни етюди, сценографски проекти, мозайки, декоративни работи; Райнов публикува около 60 книги, без да броим в тях 31 томчета с „Приказки от цял свят”; в областта на изобразителното изкуство все още не са изброени работите му, но експериментаторството му с разнообразни живописни и графични техники е впечатляващо: акварел, туш, темпера, гваш, станиолова техника, дърворез, линорезба. Много от отпечатаните му книги са замислени и излизат с негови собствени илюстрации и книжно оформление. Тук можем да припомним и всичките разкази на неговите приятели и сродници, които го представят като денонощно и аскетично творящия (без това да изключва компенсаторното потъване в „нирваната” на виното). Трудолюбието и при двамата има смисъла на битка – битката на посветения със силите на Тъмнината, със съзнанието, че тази битка няма да бъде разрешена без индивидуалните усилия и духовното усъвършенстване на всекиго поотделно – поведение, идващо от общите идеи, споделяни и популяризирани и от Райнов, и от Рьорих.
И двамата са рудокопачи, търсейки общия корен на човечеството в древната култура; съответно и двамата започват от родната си култура, изучавайки средновековните фолклорни и литературни паметници: Рьорих – билините, старата Русь, старинните руски архитектурни паметници, материалната и словесна народна култура; Райнов – българските средновековни апокрифи и легенди, средновековните и по-нови историографски източници, българските народни приказки, дори българските билки. И двамата опитват каноничната ортодоксална стенопис: Рьорих изографисва един църковен храм в Телашкин, където прилага опита си от изучаването на православната икона; Райнов пък участва в изографисването на „Александър Невски”. С една дума, и двамата имат своя период на „препълване на паметта” (както би се изразил Николай Райнов) с родна древна култура.

Но и двамата не остават при родното, а продължават и стигат до Изтока. Не че Западът вече не е „открил” особената ценност на философията и културата на Изтока – от Романтизма насам все я открива, но запазвайки европоцентричната си гледна точка. Николай Рьорих открива Изтока буквално – организирайки експедиции (най-паметната е централно-азиатската от 1923-1928); Райнов има по-умозрително отношение, което и изтъкава символистичната „източна” мрежа или просто Изтока като фикция в произведенията му. И двамата са скроени поначало не по мярката на родната си култура, а стремящи се да я „разпънат” – Рьорих тегли още повече от Райнов към Изтока и даже сменя гледната точка (от Изтока към Запада); и двамата работят за духовното приближаване на Запада и Изтока.

Стремежът към Изтока всъщност е част от историческото и духовното самопознание на Русия и България. Особено влияние върху Рьорих оказва В. В. Стасов (негов приятел от Дружеството на Передвижниците) с неговите статии и книги върху взаимодействието на руската култура и въобще на европейската с азиатската. Духовната връзка на Русия с Изтока става истинска задача на Рьорих. /7/ Неслучайно по време на експедициите си той търси следите от преселението на народите, и до днес обвеяни с мъглявина. Изключителен магнит за него е митичното място в Тибет, наречено от тибетци и монголци Шамбала, страната на висшата справедливост и безсмъртието; но това е предполагаемото място и на свещения Граал; мястото на земния рай за руските монаси, които от ХІІ век пътешествали на Изток, подобно на Зосима, открил земя, където живеели старци, прилични на Сина Божий. /8/

Изтокът е отправна гледна точка и за българското самопознание. Въпросите за прародината и за българина се коренят в Изтока, които сякаш циклично се завръщат. Първо ги „пренасят” прабългарите, после богомилите, даже в някакъв смисъл османлиите (но това е друга тема). Точно по местата на предполагаемата българска прародина е бивал Рьорих: Монголия, Синдзян, Тибет (освен експедициите му на юг, в Южен Китай и Индия). Там Рьорих узрява за необходимостта от концентриране на вселенската психична енергия около една градивна културна идея. Затова и основава научноизследователски институти, издига знамената на мира („мир чрез култура”) над целия свят, търси и държавническа подкрепа (през 1935 в САЩ е подписан официално „Пактът Рьорих”).
Египет, а не Тибет е мястото на посвещението в Тайното знание на Николай Райнов, но знаем, че връзката между двете места е дълбока и мистична. Египет е мястото на прародината на цялото днешно човечество – на легендарната Атлантида, а Шамбала е приемното място на потъналия континент, обиталище на Адептите на Светлината.
Имам чувството, че Рьорих и Райнов сякаш са си „поделили” планината и пустинята. Не че няма Хималаи в творчеството на Райнов (словесни описания), и не че няма пустиня в творчеството на Рьорих (Гоби и Такламакан), но хималайският цикъл картини на Рьорих остава неизличим в паметта, както заклинателните словесни пустинни пейзажи в „Слънчеви приказки” и „Очите на Арабия” на Николай Райнов. Пустинята е по-силният магнит за Райнов, планината – за Рьорих. Двете са идентични знаци на духовно и физическо изпитание, свързано с истинското духовно търсачество (да не се впускаме в езиковите връзки между „пустинничество” и „пустиня” и оттам поетическата метафора на планината като „Великата пустиня”).

В „Листи от дневника” Рьорих говори за отношението си към Хималаите: „Естествено, възторгът и възхищението ще бъдат свързани преди всичко с възлизането. При изкачването се появява непреодолимото желание да погледнете отвъд издигащите се пред вас височини. А когато вървите надолу, при всеки отминаващ връх звъни някакво „сбогом”. Затова е и така светло не само да се върви към върха, но дори и мислено да се следва този възходящ път.” /9/ При Рьорих върховете на Хималаите са преживени и видени непосредствено, докато пустинята на Николай Райнов е изключително умозрително символистично видение. В „Слънчеви приказки” той вижда „пясъчни планини”, врязани с дълбоки бразди: „и цялата пустиня приличаше на нива, която Аллах е разорал през нощта.” /10/ (това намесване и на представата за полето напомня на типично български езиков жест, употребяван и от други наши модернисти, например П. П. Славейков). „Белият” и „смуглият” си оспорват Пустинята, сякаш делят Слънцето: „Гледаха се като два властелина, които си оспорват Светлината”. Очевидно за Николай Райнов пустинята отразява по-ярко слънцето, отколкото върхът на планината.

И двамата са хора и на визията, и на словото: кой може да отдели писателя от художника Рьорих или Райнов, независимо че единият е оставил повече платна, а другият – книги. Едва ли има смисъл да мерим кой е повече „иконичен” и кой от двамата е повече „вербален”. Рьорих избира Хималаите – най-далечната от човешкия свят планина и най-близката до боговете. Да не говорим, че там за него са ключовете на Тайната за човека и света. Какъв по-добър начин да разшириш човешкото си съзнание от това да отидеш на това място в Азия и да разтвориш сърцето си (мисълта и сърцето са в много по-тясна връзка за източния човек, отколкото за западния, и това е един от неизброимите източни уроци).
Да отидеш от Европа в Хималаите означава да забравиш Алпите и Олимп, защото ти се променя представата за географската и митичната карта на света. Точно това усещане за средата на света (такова е и значението на името на Китай) Рьорих е имал според мен в Хималаите. Независимо от извънредно суровите условия по време на експедициите му и „безпринципността и безчовечността” на китайците (споменава за това в дневника си), водещото и силното за него е било усещането за страховито издигащите се към небето върхове и световният източник на духовна светлина. Навлизайки в Хималаите, Рьорих сякаш не е погълнат от планинския масив, истински небостъргач: гледната точка в хималайските му картини е от високото към високото или дори от „над високото” – само така творението му придобива космическите си внушения: „Никой няма да каже, че Хималаите представляват теснини, никому няма да мине през главата, че това са мрачни врати, никой, спомняйки си за Хималаите, няма да произнесе думата еднообразие. Наистина цяла част от човешкия речник ще бъде изоставена, като влезете в царството на хималайските снегове.” /11/

Цветовете на Рьорих се запомнят завинаги: „...кобалтово сини хребети, открояващи се на фона на кадмиевожълти облаци, над които се простира звучното веронезе на небето. Багрените петна са освободени от натрапчива материална сила.” /12/ Хималаите в цветната визия на Рьорих са преодоляване на земните параметри – пространствени и времеви: „Посредством цвета звучи повелята на бъдещето” – казва Рьорих.
Николай Райнов изглежда почти противоположен – „сякаш антипод на Рьорих” го нарича Богомил Райнов, /13/ като сравним пристрастието на Райнов да рисува цветя и на Рьорих – величествени пейзажни платна. Но в стила им има много общо – в декоративното решение, което няма нищо общо с наивитет и примитивизъм, в „чувството за ритмичен обмен от едри, топли и студени петна”, за които говори Кирил Цонев, коментирайки Райновите изображения. /14/ Заедно с цветните петна, обаче, художникът забелязва и майсторското разнообразяване с „дребни акценти” – именно те поставят гледната точка на художника вътре в картината, унищожават перспективата, обръщат я, създават един декоративен плетеничен свят отвътре.

И в двата подхода имаме не умъртвяване, а одухотворяване на природата: „една спокойно стихнала празничност, при която тинтявата израства високо в небесата” (К. Цонев), а ние бихме добавили: толкова високо, колкото Хималаите. Преминаването през фигуралната композиция, историческия разказ, легендата и категоричния избор на пейзажа при Рьорих Богомил Райнов обяснява със стремежа „към пределно синтетична и лаконична изява на идеята. Тя вече не се разказва, не се доказва, не се обяснява. Тя вибрира звънка като музикален тон и сияе като лъч светлина, проникващ директно и безпрепятствено във всяка чувствителна душевност.” /15/ Като че ли и при двамата е най-важно да се даде на окото връзката със слънцето, а не с човешкия свят. Една и съща „слънчева” религия излъчват и пейзажите на Рьорих, и пейзажите със станиолова техника на Райнов (също източен тип техника).
Независимо че Рьорих преживява Хималаите, и двамата сякаш рисуват по памет, след обръщане и превеждане на видяното на езика на Тайната. Само на Изток природата се припокрива така с културата. Не съм видяла в Китай планина, която да не завършва горе на върха си с храм. Западният човек отива да се поклони в планината като в храм, а източният строи манастирите си не в полите, а по върховете и оставя куп знаци, напомнящи и търсещи някакво тайно послание. Това усещане у Рьорих придава „анаграмния” характер на известни негови картини като „Мечът на Гесер”, „Сянката на Учителя”, „Шамбала”, „Майтрейя”. В същността му стои представата за знаците, които свързват свещените образи по целия свят: „Съзнанието се обединява по същите стъпала в различния си стремеж към Висшето. Именно разнообразието от подходи сред желанията да бъде изразено най-висшето е толкова ценен признак.” /16/ Райнов и Рьорих показват два подхода за изразяване на най-висшето. Символите от легендите и приказките са световен обединяващ език на най-дълбоките истини на човечеството; /17/ по същество те имат окултна основа и звучат, да кажем, като „Седемте велики тайни на Космоса”.

Окултната основа е плътта на произведенията и на двамата автори. „Мярката на изкуството” е манифестен текст на Рьорих, взет изцяло от Успенски и цитиран по следния начин: „Успенски казва...” и завършва: „Случвало се е да разсъждаваме за същото и с Балтрушайтис.” Ключов за връзката с окултното е следният пасаж: „Изкуството вижда света в „астрална светлина”, строи свой собствен свят, абсолютно аналогичен на астралния свят на окултистите, и кара човека да разбира, че този свят съвсем не прилича на железопътните линии, колите и самолетите; кара го да разбира законите на онзи нов свят, пълен с чудеса, и по пътя на постепенното усещане и постигане на тези „закони на чудотворното” да се доближи до Вечното.” /18/ Затова знаковостта и при двамата е не просто повишена – тя е носителят на посланието.

Светът е „четим” само когато се превърне в знак. Този единен знак всъщност е изграден от множество знаци, които имат връзка помежду си на основата на съответствията. Рьорих и Райнов са посланици на тези знаци в своите книги – използват ги, но и вещо ги коментират в собствените си светове от образи и идеи.
Интересен е междутекстовият диалог, който се получава между чутото и видяното от Рьорих и описано в дневниците му, и неговите притчово звучащи фрагменти. Например: „Когато стигнахме до средата на Каракорумския свод, конярът Горбан ми рече: „... – А нима сахиб не знае... че дълбоко отдолу има общирни подземия. В тях са събрани съкровища от началото на света. Там има и велики стражи. Някои са успявали да видят как от скришни входове се появяват високи бели хора, а след това отново се скриват под земята...” Това е чутата жива легенда, а ето и притчата „Привратника”: „Привратниче, кажи, защо затваряш тая врата? Що пазиш неотстъпно?” – „Пазя тайната на покоя.” – „Та нали покоят е празен!”... – „Но празен е твоят покой. За тебе е празен” – отвърна привратникът.” Изглежда, че нагласата за търсене на свещените знаци намира своите истински доказателства когато Рьорих започва да броди по Азия.

Неслучайно съставителката на новото и допълнено издание на Райнов с разкази-притчи от „Книга на загадките” (1918,1928), „Светилник на душата” (1920), „Отдавна, много отдавна” (1939) и др. поставя на първо място притчата „Знаци”. И за Райнов „Знаци” е знакова притча. За да стигнеш до знаците не е достатъчно да се ослушваш и вглеждаш – трябва да умееш да мислиш със сърцето си.
Можем да обобщим, че всички преки и косвени тълкования на тайните знаци от двамата автори, заедно с бележките и предговорите към днешните им издания съставляват част от образното окултно послание към човечеството, което естествено няма давност. Ето как завършва цитираната статия на Николай Райнов „Рьорих и борбата за култура”: „Щастливи сме, че сме съвременници на един гений, с когото можем да общуваме”. Тук се опитах да маркирам донякъде духовното общуване на Райнов с Рьорих, което смятам, че той е превърнал в истински творчески диалог.

....................................
1. Райнов, Б. В името на отца. С., Изд. на продуцентска къща, 2001.
2. Енциклопедия „Рьорих и България”: http://www.roerich-bg.org
3. Райнов, Н. Мистика и безверие. Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
4. Златев, К. Николай Райнов – портрет на един мистик. С., Изд. „Иван Д. Венев”, 2007, 8.
5. Разгледан подробно в кн. на Стойчева С. Приказките на Николай Райнов – между магиката и декорацията, С., Университетско изд. „Климент Охридски”, 1995.
6. Райнов, Н. Рьорих и борбата за култура, ст. Златорог, ХІV, 1933, кн.7, 333.
7. Лукашов. А. М. Николай Рьорих. Из собрания Государственной Третьяковской галерии. М.,”Изобразительное искусство” , 18.
8. пак там, 19-20.
9. цит. по Райнов, Б. Николай Рьорих. Албум. С., „Български художник”, 1978, 63.
10. Райнов. Н. Слънчеви приказки. С., Изд. на Ст. Атанасов, 1918, 5.
11. Рьорих, Н. Листи от дневника, цит. по Райнов, Б. Николай Рьорих. Албум. С., „Български художник”, 1978, 51.
12. Райнов, Б. Николай Рьорих. Албум. С., „Български художник”, 1978, 64.
13. Райнов, Б. В името на отца, С., Изд. на продуцентска къща, 2001, 300.
14. Цонев, К. Николай Райнов като декоратор. Лист „Николай Райнов, 35 години творчество”, С., 8.ІІ.1948 г.
15. Райнов, Б. Николай Рьорих. Албум. С., „Български художник”, 1978.
16. Рьорих, Н. Знаците, С., „Гуторанов и син”, 2005, 44.
17. Рьорих, Н. Седемте велики тайни на Космоса. „Гуторанов” и „Ариадне”, С., 2006.
18. Рьорих, Н. Мярката на изкуството. В: Знаците. С., Гуторанов и син”, 160.
19. Рьорих, Н. Тайните. В: Знаците. С., „Гуторанов и син”, 53.
20. Рьорих. Н. Из сюитата на „Свещените знакове”. Анхира, 1922, бр.14, 3.
21. Райнов, Н. Светилник на душата. С., „Аркан”, 1993.

_______________________________________________________

Обратно към: Брой 1

Обратно към: Алманах "Светлик"

Обратно към: Началната страница